Светофарът на съдбата - трета, последна част

Остатъкът от вечерта мина като на лента пред очите на Валентина. Хора идваха и си отиваха, тя неизменно доливаше чашите им и от време на време се разсейваше, за да размени две думи с Мария. Шефът им остана много доволен от работата, когато ги взимаше с буса към полунощ. Даже спомена, че за в бъдеще Валентина ще посреща гостите, тъй като от фирмата са го похвалили за професионалния избор на момиче за входа. 

Мария я сръчка и се засмя.

- Казах ли ти? – прошепна тя в ухото на Валентина. – Отсега нататък ти ще ги посрещаш. Абонирам се за модния бюлетин!

Валентина нищо не каза. В главата ѝ беше пълна каша. Дори не знаеше какво точно да направи. Нито как ще каже на баща си...

......................

- Ама тате, така ще имаме повече пари, а аз ще мога да работя по-малко и ...

- Не, не, не и не! – викна баща ѝ. – Няма да ставаш уличница! За това ли съм те отгледал? За да си изтривалка за мутрите? Да те използват кратко и да те изхвърлят после? Няма да го позволя! Няма да ти позволя да си съсипеш живота!

Вече от час Валентина се опитваше да му обясни, че иска да се снима във фотосесия. Седяха в тъмната кухничка – бабата отдавна беше приспала децата и дори им беше оставила малко храна, да се нахранят като се върнат от работа. Минаваше два през нощта. Баща ѝ, като беше разбрал за какво става дума, моментално се беше обадил на колега и беше довтасал вкъщи. Бесен, защото Валентина трябваше да гледа децата тази вечер и защото не му беше казала по-рано. 

Тя се беше опитала да му обясни. Дори беше намерила сайта на фотографа, за да му покаже, че човекът е напълно сериозен и не се опитва да я превърне в проститутка. Обаче баща ѝ си знаеше своето. За него да си модел беше равносилно на това да си уличница. Това не подлежеше на тълкувания. 

Той скочи от протрития диван и викна в лицето ѝ:

- Когато умра, прави каквото искаш. Докато съм жив обаче, не искам дори да чувам за подобни неща, ясен ли съм?!

Валентина дори нямаше време да кимне, когато чу трясъка от затварящата се входна врата. 

- Какво става, како? – подаде се на вратата съненото ѝ братче, триейки очички. 

- Нищо, какиното – машинално отговори тя. – Отивай да спиш, че утре си на училище.

- Ама аз ви чух да викате – не се отказа детето. 

- Случва се така, понякога – обясни Валентина. – Възрастните понякога се налага да си крещят. Хайде, върви да си лягаш!

Детето се поколеба на вратата, но явно сънливостта надделя, защото се върна в леглото. 

Валентина остана сама, в тъмната кухня на протрития диван и се замисли. Какво можеше да направи? Да се откаже от възможността и да я захвърли? Защо? Не беше имала много възможности през живота си. Не виждаше какво може да се промени, ако отиде на една фотосесия. Човекът беше казал, че става дума за нормални дрехи. Нямаше да се снима гола, или нещо такова. Обаче за пет часа работа щяха да ѝ платят колкото за половин месец във фирмата. Лошо ли беше да спечели малко пари? Все едно не им трябваха! И сестра ѝ, и брат ѝ имаха нужда от нови дрехи, да не говорим за нея самата. Все още носеше дрехите си от училище. Лошо ли беше, че от време на време и на нея ѝ се искаше да облече нова дреха? 

Младата жена се разплака. За пропиляното време, за всичко онова, което не беше постигнала в живота си, за всичко онова, което искаше да постигне, но не можеше. Човекът ѝ се виждаше нормален, защо пък да не се опита? Ако иска нещо друго, просто щеше да си тръгне. Нямаше да ѝ платят, но пък поне съвестта ѝ щеше да е чиста. Как баща ѝ не го разбираше?

Тази вечер Валентина не си легна. Реши да чака баща си да се върне. Не можеше да е отишъл далеч толкова късно през нощта, а и не би похарчил много пари, за да се напие. Тя беше сигурна, че е отишъл да пие. Баща ѝ не го правеше често, но когато отидеше да пие, беше качествено. Имаше си авери сред съседите – чичо Стефан и бай Иван от съседния блок. Те не чакаха втора покана, а просто се настаняваха на една от пейките пред блока с бутилка домашна шльокавица или купена от супера бачонка и се наливаха до безсъзнание. Баща ѝ обикновено правеше така на годишнината от смъртта на майка ѝ. Явно беше решил, че има повод. 

Валентина не се съмняваше къде е. Знаеше само, че когато се върне сутринта, ще се чувства виновен и ще е доста по-сговорчив. Тя самата не беше сигурна дали точно моделството ще я измъкне от бедността, но беше твърдо решена да опита. Онзи човек беше казал, че е красива. Тя стана и отиде до огледалото. На бледата светлина на крушката в коридора, в старото почерняло огледало, в нея се взираше собственото ѝ отражение. Дали наистина беше красива?

Зелени очи, естествено руса коса, стройно тяло. Нищо не ѝ липсваше и никога не беше искала да е друга. Да, наистина беше красива. Поне повечето хора биха казали така. Обаче не искаше да я смятат за празноглав модел. Не искаше да е поредната бройка, която да бъде подмятана от разните там богаташи, престъпници и прочее. Тя беше почтено момиче! И искаше да си остане такава. 

Валентина започна да крачи напред-назад из тясната кухничка. Как точно да стане така, че хем да опита да работи като модел, хем да не изгуби сигурната си работа, хем да може да умилостиви баща си? Само той ѝ беше останал и тя не искаше да го губи. Всеки път, когато се караха, това ѝ разбиваше сърцето. Обичаше го, въпреки недоимъка, в който живееха, въпреки всичко. Той беше неин баща и тя имаше нужда от неговото одобрение. Не можеше да си позволи да загуби работата си – нямаше необходимото образование, за да си намери нещо по-добро, а тази работа я беше търсила дълго и трудно. Не можеше да си позволи да загуби сигурния доход, заради нещо временно. Така нямаше да стане. 

Тя седна на кухненската маса. Съдбата ѝ беше отнела възможността да учи, дали сега не се опитваше да ѝ подаде ръка? Тя тръсна глава – такива неща ставаха само в приказките. Обикновените момичета като нея трябваше да се борят с обикновените си проблеми и да стигат до обикновени решения. Трябваше да има начин... 

Валентина пусна отново компютъра и се зае да търси този Петър Александров, вече не сайта му, а информация за него. Оказа се наистина известен моден фотограф. Дори успя да издири контактите на няколко момичета, които бяха работили с него. Едно дори беше още будно. Валентина ѝ писа с въпроси какъв е този човек, добър ли е, дали не търси нещо друго, а не просто модел. 

След кратка пауза момичето отговори, че този човек е като шестица от тотото. Най-добрият в бранша. 

„Ако те е намерил - пишеше тя, - значи имаш невероятен късмет. Нямаш представа колко професионални модели се редят на опашка пред студиото му и са готови на всичко, само и само той да направи няколко снимки за портфолиото им. Щом като те е забелязал, върви и дерзай!“ 

Така завършваше съобщението на това момиче. В момента тя работеше в САЩ като модел, както се оказа, именно благодарение на портфолиото направено при точно този фотограф.

Валентина обаче не вярваше на приказките и продължи да търси. Какви ли бяха цените за моделстване? Все някъде трябваше да има точен ценоразпис. Оказа се, че плащат доста добре, като се има предвид нейната заплата. Но какво щеше да каже на баща си? Реши, че изобщо няма да си ляга тази вечер – така и така от фирмата им бяха дали половин ден почивка заради добре свършената работа вчера – и ще го изчака да се върне сутринта.

Бащата на Валентина се върна, напълно трезвен, към седем сутринта. Валентина тъкмо привършваше с пърженето на филийки за сестра си и брат си. Преди да станат малките, понеже не я свърташе на едно място, беше решила да ги изненада със закуска преди училище. Така и така не си беше лягала, поне да има някаква полза от това. След като си бе приготвила рецитацията за пред баща си, беше пуснала две перални и беше простряла, просто застана пред котлона и започна да пържи филийки на светлината на изгряващото слънце. 

Когато баща ѝ се появи, малките вече ръфаха по една филия намазана със сладко в кухнята. 

Валентина чу скърцането на вратата и хукна да го посрещне.

- Здравей тате! – поздрави го тя и посегна да вземе якето му. 

Той изсумтя, погледна я мрачно и сам окачи връхната си дреха на закачалката в коридора. После се запъти към стаята си. Валентина припна след него. 

- Тате, аз...

- Не пред малките! – сряза я той. – После ще говорим!

Валентина кимна и се върна при малките. Беше загорила една от филиите. Нищо, щеше да я даде на бездомното куче, което винаги просеше на входа на блока. 

Като в транс подготви брат си и сестра си за училище – сложи учебниците и тетрадките, направи им сандвичи за междучасието. После ги изпрати до входа. Брат ѝ хвана сестричката си за ръка и двете деца тръгнаха към спирката, за да отидат заедно на училище. После, отново заедно, щяха да се върнат.

Валентина едва дочака малките да се скрият зад ъгъла и хукна нагоре по стълбите към дома си. 

- Тате, трябва да поговорим! – провикна се от вратата тя, по-ентусиазирана от когато и да е било.

- Знам – чу тя гласа на баща си откъм кухнята.

Той беше седнал на кухненската маса и дояждаше закуската на малките. Те винаги искаха да имат по една филия като големи, но почти никога не успяваха да я изядат. Валентина седна срещу него. Изобщо не ѝ беше до ядене.

- Тате, аз за вчерашния разговор... – започна неуверено тя. 

- Аз също искам да поговорим за това – кимна баща ѝ и остави недоядената филия на братчето. – Валя, сигурна ли си, че искаш да правиш това? – попита я настойчиво той. – Сигурна ли си, че искаш да станеш още една красива празноглавка? За това ли те отгледах? За да видя как си пропиляваш живота?

- Чакай тате! – започна разпалено Валентина. – Не е така, както си мислиш! Проверих онзи фотограф – той наистина е много известен и моделите се избиват да работят с него. Дори говорих с някои от момичетата, сега работят в Америка, представяш ли си? Казаха ми, че съм късметлийка, че ме е забелязал. Обикновено моделите му плащали, за да работи с тях! А на мен той сам ми даде визитка!

Баща ѝ се намръщи. Вгледа се в дъщеря си – същото онова момиченце, което беше подхвърлял във въздуха преди колко, петнайсет години? Сега тя беше бледа от недоспиване и със сенки под очите. Изтощена и изнервена от живота, който водеха. Нима имаше право да продължава да иска отстъпки от нея, след като по стечение на обстоятелствата не бе могъл да ѝ осигури дори образование? Какви шансове имаше детето му в този живот? Да, тя беше все още много млада и неопитна, но нямаше нито пари, нито образование. Все си намираше лоша работа, а той знаеше, че неговото момиченце заслужава много повече. Дали това не беше единственият ѝ шанс? Дали не беше твърде суров с нея? 

- Дъще, Валя, не мога вече да ти забраня да направиш това или онова – започна предпазливо той. – Откакто майка ти си отиде, ти си като майка за малките и опора за мен. Ти се грижиш за къщата – готвиш, чистиш, учиш уроци и пишеш домашни с тях. Не мога да те заключа вкъщи и да ти кажа какво да не правиш. 

Той замълча и погледна към прозореца. Беше мрачен – заради всички горчилки, които му беше тръснала съдбата. Валентина мълчеше. Не знаеше какво би могла да каже в подобен момент. Дали щеше да ѝ позволи да отиде? 

- Времената вече са други – продължи баща ѝ след малко. – По мое време да си модел означаваше да си уличница на богатите. Не искам за теб такава съдба, Вале! Ти заслужаваш и звездите от небето и ако можех, бих ти ги дал. Но виждаш в какво състояние сме! Дори едната такса в университета не можах да ти платя! Прости ми!

Очите на баща ѝ се напълниха със сълзи. Валентина стана и го прегърна.

- Ти не си виновен, тате – каза тя. – Просто така се получи. Освен това сега може и да имам втори шанс. 

Баща ѝ я отдалечи от себе си и я погледна въпросително. 

- Как така? 

- Ами, проверих какви са тарифите за снимки, колко плащат на моделите. Оказа се, че ако работя с този фотограф и ако той наистина е прав, може да изкарвам доста пари с това. Знаеш ли, тате – допълни тя със светнали очи, - той ми каза, че с визия като моята агенциите ще се избиват да работят с мен!

Баща ѝ поклати тъжно глава. В очите му се четеше както тъга, така и стаен гняв. Когато най-накрая заговори, звучеше уморено:

- Те всичките така говорят в началото. Това е колкото да те хванат на въдицата. 

- Ама не е така, тате, виж! – и тя отново му показа сайта на фотографа. 

Баща ѝ се мръщи известно време, разгледа няколко снимки и отговори:

- Ти си достатъчно голяма, Вале, за да решаваш сама. Не мога да ти забраня. Обаче не очаквай и да се радвам. Това не ми харесва. Ако искаш опитай, но бъди много внимателна! 

Той стана и я хвана за раменете. 

- Бъди внимателна, чу ли! – повтори баща ѝ настойчиво и се вгледа в очите ѝ. – Ако дори за момент се усъмниш, че има нещо нередно, просто си тръгни. Дори няма да им казваш, че си тръгваш! И в никакъв случай не им казвай къде живееш, ясно ли е!

Валентина кимна. Макар и половинчато, и с много уговорки, той ѝ беше позволил. Беше ѝ позволил! Тя го разцелува и се зае да му спретне истинска закуска – наряза му домати, изпържи филийки и за него и направи айрян. 

Докато закусваха заедно, баща ѝ продължи да дава съвети – какво да каже и какво да премълчи, веднага да му се обади, ако усети, че нещо не е както трябва и други подобни. Валентина се опитваше да слуша внимателно, но в главата ѝ звънеше само една мисъл. Как, ако стане достатъчно успешен модел, ще може да се запише да учи. 

Дали съдбата наистина не ѝ даваше втори шанс? Момичето не спря да се чуди, докато не изпрати баща си да си легне. Тази вечер щеше да е отново нощна смяна, за да върне услугата на колегата, който го беше сменил вчера. 

Валентина едва го дочака да заспи и излезе на балкона с телефона си в едната ръка и визитката на фотографа в другата. Дали да му се обади? Щеше ли изобщо да си спомни коя е? След като при него моделите се избиват за часове, коя беше тя? Обикновено момиче, можеше дори да се каже, че е и от гетото. Без опит пред камера, без какъвто и да е друг опит освен този пред печката. На какво изобщо се надяваше?

Валентина се отпусна на стария шкаф, който баща ѝ беше изнесъл на балкона преди години за бурканите и взе визитката в ръка. „Петър Александров – моден фотограф“. Дали наистина беше този, за когото се представяше? Дали все пак баща ѝ не беше прав? 

Тя се загледа в съседния блок – в прозорчетата на балконите, в простряното пране. Искаше за себе си нещо по-различно от това цял живот да готви и чисти за баща си и малките. Искаше да постигне нещо сама. 

Момичето погледна отново визитката и решително набра номера. Сложи телефона до ухото си и се заслуша в сигнала: пиу, пиу, пиу... Никой не отговаряше. Валентина отчаяно затвори. Естествено, че нямаше да вдигне! Сигурно при него идваха само с ходатайство и запазен час. Каква глупачка беше изобщо да си помисли, че ще се свърже с нея!

Момичето взе визитката и я скъса на две. После още на две и още на две. След това стана и изхвърли парченцата през балкона. Те полетяха като снежинки, твърде подранили снежинки, които все едно се бяха откъснали от собствената ѝ душа. За кратко си беше помислила, че е Пепеляшка и по някакво чудо ще може да носи неземно красиви дрехи и стъклени пантофки и да отиде на бала. Само за миг беше решила, че има шанс да постигне нещо в живота. Но бързо се върна обратно, към тиквите, дрипите и къщната работа.

Тя беше обикновено момиче, което живееше обикновен живот. В него нямаше място за вълшебства и втори шанс. Нямаше място дори за щастие.

Валентина се сви на кълбо върху шкафа и се разплака. За себе си, за изпуснатата възможност, за скапания живот. Плачеше за всичко, което ѝ се беше случило и за всичко онова, което нямаше никога да ѝ се случи. 

Не знаеше колко е плакала така. Може би час, може би два... От транса я извади звъненето на телефона. Валентина изтри очите си с опакото на ръката и погледна екрана. Беше непознат номер. За момент реши да затвори, но тъй като не я търсеха често по телефона, все пак вдигна.

- Ало? Звъняли сте ми, но не съм си чул телефона – обясни мъжки глас от другата страна. 

- Здравейте – колебливо започна Ирина. – С Вас се видяхме вчера, Вие ми дадохте визитката си... 

- А, ти ли си, красиво момиче? – видимо се зарадва той. – Никола ми каза, че си малко срамежлива. Радвам се, че се свърза с мен. Какво ще кажеш, искаш ли да дойдеш в студиото ми днес следобед? За пробна фотосесия?

Валентина се замисли. Искаше ли наистина? Това можеше да е най-голямата грешка или най-доброто решение в живота ѝ . 

- Ще дойда, дайте ми адреса – твърдо каза тя. 

Записа адреса на ръката си, защото нямаше под ръка хартия и затвори. Щеше да опита. Поне веднъж щеше да опита. Може би, някъде там, се криеше и нейното щастие. Поне щеше да се опита да го намери. Младата жена отново излезе на балкона и погледна надолу към клоните на кестена – те отново просветваха в златисто на сутрешното слънце, а малкото останали листа все едно ѝ нашепваха „Опитай!"

Светофарът на съдбата - втора част

Офисът на фирмата за кетъринг и организиране на събития, където работеше Валентина, се намираше чак в Бизнес парка, защото там бяха повечето клиенти. За съжаление обаче именно това местоположение беше причина за почти постоянните закъснения на Валентина. Не че не излизаше навреме, точно обратното, просто когато трябва да сменяш три превозни средства едно след друго, все ще изпуснеш някое. Обикновено закъсняваше с около половин час, сега – благодарение на събитията от сутринта – беше навъртяла около час и половина закъснение. 

Още от вратата я посрещна колежката ѝ Мария:

- Петров ти е бесен! – просъска тя на Валентина и я повлече към тоалетната. – В твой интерес е да имаш добро извинение, иначе изхвърчаш от тук!

Сърцето на Валентина се сви. Тази работа наистина много ѝ трябваше! Плащаха добре, а заетостта беше по-малко отколкото дванайсетчасовите смени в супермаркета. Когато не помагаше в сервирането, тя работеше в кухнята за да приготвя хапки и сандвичи – отрано бяха забелязали, че я бива в декорациите. Освен това беше и секретарка на шефа. Мария отговаряше за логистиката и организационните дейности. По принцип се водеше началник, но не се надуваше много и затова с Валентина бяха в относително добри отношения. Днес обаче нещата бяха малко по-различни. Затова младата жена хвърли якето и чантата си на бюрото на Мария и хукна към кабинета на шефа си, Станимир Петров. Той по принцип беше много добродушен човек, така че щом сега беше бесен, беше станало нещо ужасно. Валентина имаше определени подозрения какво е станало, но предпочиташе да отиде, да падне в краката на шефа си и да го помоли за отсрочка на уволнението.

- Къде беше цяла сутрин? – започна от вратата Петров. –Аз секретарка ли съм наел или моделка, която да се разхожда важно-важно из офиса ми? Къде се мотаеш?!

- Простете ми, господин Петров – започна тихо Валентина, - тази сутрин, на път за офиса, ме блъсна кола. Трябваше да се ходи в Пирогов и така нататък. 

Шефът ѝ я изгледа преценяващо, а после видя стегнатия ѝ в бинт крак. Валентина докуцука до един от столовете пред бюрото му и седна, без да са ѝ разрешили.

- Моля Ви, господин Петров – започна тя събрала ръце като за молитва, - не ме уволнявайте! Тази работа много, много ми трябва! 

Шефът ѝ присви очи и Валентина се сви под погледа му.

- Няма да те уволня – той вдигна ръка, за да ѝ попречи да се изкаже, - но ако наистина искаш да продължиш работата си при нас, ще трябва да дойдеш на събитието тази вечер. 

- Но, господин Петров, кракът ми е изкълчен – проплака Валентина – как ще сервирам? 

- Няма да сервираш, ще стоиш на бара и ще наливаш напитките – отсече Петров. – И не ме интересуват никакви извинения. Или идваш довечера, или си търси нова работа! А сега изчезвай!

Валентина излезе от кабинета на шефа си попарена. Как щеше да отсъства довечера? Баща ѝ не знаеше и не се беше сменил с някого, а довечера беше дежурен. Брат ѝ и сестра ѝ нямаха у кого да останат, а не можеше да ги остави сами. Затова тя седна на бюрото си и се разрида. Тази работа, която си беше намерила с толкова труд, която трепереше да не изгуби, се изплъзваше като пясък между пръстите й. Защо винаги ставаше така? Тъкмо нещата потръгваха и всичко се съсипваше! 

Така беше станало и преди шест години. Тогава си живееха добре – баща ѝ наистина работеше на две места, но тогава и майка ѝ работеше. Живееха скромно, но не бедно и като че ли тогава беше последния момент, когато Валентина си беше позволила да мечтае. Тогава мечтаеше за добро образование и за хубава професия. Младежкото ѝ съзнание рисуваше други картини. После се появиха битовизмите, безпаричието и проблемите и всичко се промени. Сега единствената мечта на Валентина беше как да запази работата си. 

- Хей, да не те е уволнил? 

Мария приседна до нея. Тя беше само няколко години по-голяма от нея, но за разлика от Валентина имаше висше образование. 

- Не, просто ако не отида на събитието довечера, ще ме изхвърли! – изхлипа младата жена. 

Мария я разтърси.

- Ти луда ли си? Как няма да отидеш? 

- Няма кой да гледа сестра ми и брат ми – продължи да хлипа тя. – Как да изляза? На кого да ги оставя като баща ми е нощна тази вечер? – и тя се задави в сълзи. 

- Чакай, чакай малко! – разтърси я Мария. – Така няма да стане! Нямате ли съседка, на която да можеш да ги оставиш? Някоя баба? Нямаш ли им телефоните? Стига си ревала де! – и тя ѝ подаде една чаша минерална вода.

Валентина изпи чашата почти на екс и се замисли. Наистина имаха съседка, самотна старица, която от време на време идваше да помага. В суматохата и стреса беше забравила за това. Сега се хвърли на врата на колежката си и набра номера на бабата. След няколко опита, най-накрая успя да се свърже с нея и жената се съгласи на драго сърце да помогне. Знаеше какво е финансовото положение на семейството, а и нямаше нищо против да бъде отново сред хора. Валентина поблагодари няколко пъти и се поуспокои. Все някак щеше да издържи вечерта, колкото и да я болеше крака. Лекарят от Пирогов ѝ беше изписал обезболяващи, щеше да ги пие. Щеше да си запази работата. 

Тя седна отново на бюрото си и се зае с рутинната си работа – подреждане на документи, оправяне на статистика, пращане на мейли до този или онзи клиент. Така неусетно времето се изтърколи и денят премина във вечер. 

Събитието, на което Валентина трябваше да присъства, беше едно от най-важните за фирмата през тази година. Цяла голяма фирма канеше всичките си служители и клиенти в една от големите офис сгради в Бизнес парка. Събитието беше замислено като коктейл, но по-скоро щеше да представлява нещо като прием. Имаше стриктен дрескод дори за обслужващия персонал и се наложи Мария спешно да намери една черна рокля за Валентина, защото този път стандартните дрехи – пола, риза и вратовръзка – нямаше да свършат работа.

Роклята беше много дълга, но когато Валентина я облече, се оказа, че много добре прикрива бинтования ѝ глезен. Мария ахна.

- Вале, ти си била много красиво момиче! – възкликна тя. – Дай да ти пуснем косата! Така ще си още по-красива.

- Не, така е добре – дръпна се тя. – Нали все пак ще сервирам, няма да ме снимат. Дори и роклята е излишна, ако ме питаш мен. 

- Шефът каза да сме официални и ние сме официални – отговори Мария и я хвана под ръка. – А ти, мила моя, си зашеметяваща! Ще им събереш очите, да знаеш! 

- Кой ще ме гледа мен? – засмя се Валентина. – Аз ще съм само прислужница там. Никой не забелязва прислугата. 

- Не бъди толкова сигурна – сръга я Мария и се изкикоти. 

Двете продължиха да обсъждат кой и защо ще бъде на събитието по пътя към сградата. Кола трябваше да откара както служителите, така и храната до мястото и като ги видя, шофьорът не се сдържа да ги подкачи:

- Аз сервитьорки ли карам, или грандами? – те се изкикотиха и дори не го удостоиха с отговор. 

Самото събитие беше наистина грандиозно – навсякъде цветя, аранжирани по масите, балони в цветовете на компанията – виолетово и червено – и елегантни коктейлни маси. Валентина се огледа и се запита какво ли е да живееш в подобен свят. Където коктейлите са ежедневие, а рокли като нейната се носят от прислугата. 

Станимир Петров вече ги чакаше на входа. Като ги видя как изглеждат, той тикна списъка с гостите в ръцете на Валентина и изкомандва:

- Ти ще ги посрещаш! – Валентина тъкмо мислеше да възрази, когато той излая: - Или изпълняваш, или си пиши молбата за напускане. 

Валентина кимна и пое флипчарта. 

- Нали ти трябваше да ги посрещаш? – попита тъжно тя. – Защо аз?

- Защото си по-хубава, затова – намигна ѝ Мария. – Наслаждавай се и после да ми разкажеш за роклите и бижутата!

- Обещавам! – кимна Валентина и хвърли един поглед на списъка. 

Двете млади жени имаха навик да разглеждат снимки на красиви рокли в интернет и да си фантазират какво ли би било да ги носиш. Това беше едно от малкото забавления на Валентина. Мария често я подкачаше, че с тези мерки на модел нищо чудно някой да я забележи и да стане известна. Предвид ситуацията в момента обаче, Валентина беше твърдо против подобни неща – според нея моделите бяха празноглави момиченца, които работят едно през деня, а друго вечер. Тя не искаше да бъде една от тях. Никога! 

Гостите започнаха да идват един след друг – елегантни господа в скъпи костюми и красиво облечени жени окичени с бижута. Валентина се стараеше да запомни всяка една от тях, за да може после да разказва на Мария, но след десетата или петнайстата дама, всички ѝ изглеждаха еднакви. Роклите им безспорно бяха красиви и уникални, от коприна и шифон, кадифе или някакви други тъкани, чиито имена Валентина не знаеше. Всички обаче гледаха през нея, все едно не е там. По същия начин сигурно гледаха банкомата или валидатора в метрото. Всъщност, те изобщо не се возеха в метрото, а имаха собствени шофьори. 

Валентина тъкмо беше почнала да разсъждава върху това колко е нечестен животът, когато дочу познат глас:

- Светът наистина е малък!

Тя вдигна поглед и видя пред себе си не друг, а Никола, шофьорът, който я беше блъснал сутринта. Сега беше подръка с красива жена на неговите години. 

- Скъпа, това е момичето, което едва не отнесох сутринта! – обърна се той към дамата до себе си и попита Валентина: - Ти как си? Как е глезенът?

- Нищо ми няма – смутолеви тя и започна да го търси в списъка. 

Беше в самото начало, значи от управата на фирмата. За момент се зачуди дали няма някакво провидение в цялата ситуация. Той ѝ беше казал сутринта, че работи като маркетингов експерт, а ето – сега тя се беше оказала на събитието на фирмата му. Валентина тръсна глава, просто случайност, нищо повече. 

- Да, светът наистина е малък – обади се жената. – Тук ли работите, или Ви наеха специално за случая? – попита тя и измери Валентина с един типично женски преценяващ поглед.

- Спокойно, съпругата ми се шегува – махна с ръка Никола и се обърна към жена си: – Да, тя наистина работи тук, но иначе съм съгласен, многоѝ прилича на модел. 

- Ами да кажем на Петър, нали той си търсеше модели! – възкликна жената, докато Валентина я отбелязваше в списъка. 

- Аз не ставам за тази работа – каза младата жена, но съпругата на Никола я потупа по ръката.

- Мила, ти си красива като капка, как да не ставаш! Слушай ме мен, ще бъдеш великолепен модел! И ще ти плащат добре! – и тя ѝ намигна. 

Гостите продължиха да се нижат един след друг, но Валентина вършеше работата си машинално. Отбелязваше хората, пожелаваше им приятно прекарване и се обръщаше към следващите гости. Вече дори роклите и бижутата на жените не ѝ правеха впечатление. Беше ли наистина красива? Никога не си беше задавала този въпрос, главно защото за да си красива имаш нужда от време за себе си и пари, за да се разкрасяваш. При Валентина разкрасяването се свеждаше до сресване на косата, скубане на веждите от време на време и евентуално някое червило. Толкова. Дали наистина беше красива? Жената я беше уверила, че е така. 

От друга страна обаче, тя не искаше да бъде празноглава моделка. Искаше да учи, да има хубава професия. Красотата, дори и наистина да беше красива, беше до време. А какво щеше да прави след това? Не, по-добре да се държи за работата, която вече имаше. Нямаше смисъл да изпуска питомното, за да гони дивото. 

Както се беше замислила, дори не разбра как пред нея се появи дребен прошарен мъж над петдесетте. 

- Аз съм Петър Александров – представи се човекът. – Моите приятели ми казаха, че сте много красива и виждам, че не са ме излъгали.

Валентина нямаше представа какво да отговори на това. Не беше свикнала да я ласкаят.

- Аз съм фотограф – подаде ѝ той своята визитка. – Тези дни ще правя фотосесия за много известна модна марка и имам нужда от модели. Мисля, че имаме общ познат – казва се Никола – намигна ѝ той.

Валентина пое визитката и я разгледа. На нея наистина се мъдреше „Петър Александров – моден фотограф“. Какво обаче да му каже?

- Вие имате много интересни черти – продължи мъжът. – Чудно как никоя агенция не Ви е открила досега. 

- Никога не съм работила като модел – успя да каже тя, докато отбелязваше гостите в списъка. 

- Голяма загуба, голяма – поклати глава той. – Имате невероятна визия и ако се съди по стойката Ви, имате и вродена грация. Това задължително трябва да се заснеме! 

- Нямам никакъв опит – обясни тя и го погледна в очите. – Наистина! Дори не знам какво да правя пред камера!

- Това се учи – усмихна ѝ се той така, че около очите му се появиха ореоли от бръчици. – Другото трябва да е вродено. Обади ми се тези дни, ако се интересуваш. Ще се радвам да работим заедно!

Валентина се поколеба. Ами ако това беше поредната схема за наемане на елитни компаньонки? Баща ѝ често говореше за такива неща. Никола изглеждаше нормален, но какво от това? Съвсем спокойно можеше да има подобни приятели. 

- Ама ти какво си помисли? – възкликна учудено човекът срещу нея. – Спокойно мила, това е работа като всяка друга. От теб ще се иска да обличаш красиви дрехи и да ги представяш по най-добрия начин пред камерата. Нищо повече! – той театрално вдигна ръце към тавана. – Боже, какво правят медиите с общественото мнение! Ти да не си помисли, че си търся момичета на повикване?

Валентина се усмихна. Познал беше. 

- Нещо такова – тихо каза тя. – Не съм свикнала да общувам с фотографи.

Той се засмя. 

- Съдейки по външния ти вид, мила моя, само да те видят на снимка и ще се избият да работят с теб. А веднъж да направиш добро портфолио, може и да отидеш в чужбина.

Той ѝ намигна и се запъти към вътрешността на залата. Валентина остана загледана след него. Дали изобщо да му се обади, или просто да изхвърли визитката в първото кошче? Реши да я запази, все пак, и да обмисли предложението. Идеята сама по себе си не беше лоша.